Ден 2 - 24.03.2015 - Shirichaur - Tal

Дълбоко спане и ранно ставане. Два часа до следващото селце Jagat (1300 м) и там закуска. Дани си взима овесена каша с банани..ммм... Пием гъст и почти лютив чай масала, който ни дава отскок. Продължаваме по пътека изрязана в скалите. Подминаваме бамбукови горички, гледките на отвесните склонове наоколо спират дъха.

Домакинът ни от снощи ни настига по пътя, тръгнал е към съседното село, в което е начален учител. Показва ни кошерите на диви пчели, висящи под вертикалните скали, от които местните с риск за живота редовно се опитват да вземат мед.

Вадим щеките за ходене и аз се опитвам за свикна с тях. След няколкочасов преход пред нас се открива гледката към село Тал (1700 м), първото от област Мананг.

Пием чай в препоръчания хотел (Manang Guest House) и решаваме да пренощуваме тук. Настанени сме в бунгало на брега на реката с гледка към водопада. Правим разходка из селото, зареждаме запаса с бисквити, а мен започва да ме гложди мисълта, че доста смело реших да тръгна без медицинска застраховка. Започнах да си вкарвам филми как закъсвам горе из планините и трябва да викаме хеликоптер да ме прибира, и съответно трябва да поема хилядите долари разходи. Проклинам глупостта си и съм в лошо настроение.

Вечерята обаче е една от най-добрите по време на трека. Село Тал се слави с месния си специалитет: картофено-бобено-тиквено къри, сервирано с хляб от царевично брашно. Ммм... Животът отново е прекрасен!

Ден 1 - 23.03.2015 - Ngadi - Shirichaur

Успахме се. Армията плъхове тичащи през нощта по покрива ни е изтощила и не сме чули алармата. Закуската е картофки, пържени чери домати, яйца на очи, две чапати хлебчета и кафе (по-скоро чай от кафе).

Хари като бивш гид из пътеките на Анапурна отваря картата на планината, отбелязва с хикс местата на които да пренощуваме, къде да спираме за закуска и за обяд, и ни дава ценни съвети за това какви храни да избягваме и как чешмяната вода в планината си е напълно безвредна за нас (колкото и да ни убеждаваха в противното нагоре по пътя). Окъсняваме още повече и чак към 11 ч. потегляме. Плащаме на Хари и му оставяме голям бакшиш. Той се разплаква, прегръща ни и казва, че би тръгнал с нас, ако не трябваше да се грижи за нивата си, в която отглежда ечемик, зеле, картофи и какво ли още не.

Пътечката върви през орехови гори, дебели бамбуци, цъфтящи магнолии и дървета с яркочервени цветове. Подминаваме два красиви водопада. Излегнали сме се на един камък за почивка, изяждаме последната останала австрийска ябълка и турските сушени кайсийки, които купихме в Катманду.

Горите се редуват със селца, състоящи се от по 5-6 къщи. В дворовете растат зелки, жито, моркови, домати и копър. Shirichaur (около 1200 м) е също едно такова село. В хотел Бумеранг ни очакват. Хари се е обадил на собственика, който му е приятел, и човека заявява, че сами можем да решим колко да платим за стаята (нормалната цена е 300 рупии, което е 3 долара). Настанява ни в най-хубавата, има два прозореца, които гледат към отсрещната гора и река Марсянгди, която изпълва пролома с напева си.

Дал бат и тиквена супа за вечеря. Лека нощ.

22.03.2015 - Катманду - Ngadi

По план план трябва да останем още един ден в Катманду, но разрешителните са на лице, въпреки че е събота. След кратък съвет решаваме, че нищо не ни спира да тръгнем ден по-рано към началната точка на трека.

Според колега на Даниел, който е бил около Анапурна през есента, трябва да се свържем с туристическата агенция, намираща се срещу хотела (или която и да е друга), от където ще ни осигурят пътуване с джип до Беси Сахар за по 30 долара на човек. Разпитваме насам-натам и решаваме да хванем автобуса, с който местните се придвижват в тази посока, рискувайки да пътуваме не само по-дълго, но и по-неудобно.

Среща с Педро към 8ч. Идва да ни вземе, кратка закуска. Потегляме към автогарата изпълвайки миниатюрното такси с трите си раници. Автогарата (силно казано) Гонгабу е осеяна с паркирани микробуси, хора и сергии. Завеждат ни до гишето за билети, което е нещо средно между ламаринена барака и пещера, изкопана в основите на една от сградите наоколо. Разбираме се без проблем. Плащаме по 4,6 долара на човек и раниците ни се озовават на покрива на бус, привързани с въже. Спътниците ни са един възрастен човек, няколко жени и едногодишно дете, което не гъкна през целия път и въпреки 25-градусовата горещина беше с нахлупена типична вълнена непалска шапка и облечено в закопчана пухенка.

Излизането от Катманду трае повече от час. Микробусът отбива няколко пъти и кондуктора (видимо 16-17 годишен) се провиква със силен глас "БесиСахарБесиСахарБесиСахар...". Събираме още двама човека и след малко сме извън града. Пиш пауза и се носим към долината (Катманду е на 1400 м, отправната ни точка на 800м.). Пътят е двулентов и не винаги асфалтиран, въпреки че е една от главните пътни артерии в страната. Пътуваме из каньона на река Тришули и се радваме на бяло-сините и води. Разминаваме се с шарени изрисувани камиони с калиграфисани надписи "King of the Road", "Horn please", "Jesus", "Facebook"... Според мен всички камиони в света трябва да се задължават да изглеждат така...

На няколко пъти ни спират полицаи за проверка, дали не возим повече хора от разрешеното, но при нас последните седалки са свободни, така че продължаваме нататък. След около три часа микробусът паркира пред крайпътен ресторант, кондуктора се обръща към нас, казва само "Ориз" (Rice) и всички напускаме за голяма почивка. Зад една саксия една от спътничките ни повръща, след това влиза в ресторанта и наваксва загубеното. Ние тримата сме добре, пътуването ни понася чудесно, хапваме само малко бисквити и седим на стълбите бърборейки си. Отивам до буса за апарата си и заварвам кокошка да се разхожда вътре, оглеждайки се за паднали трохички.

До Беси Сахар пътуваме още около 3 часа, удобно, спокойно и подрусващо. Около час преди пристигането микробусът вече е пълен, че дори и някои седят на коленце. Пейзажът е друг, всичко е зелено и тропическо. Един от пътниците зад мен повръща от прозореца по време на движение, кондуктора му изнамерва найлоново пликче и не се налага да спираме и да губим време. Аз се радвам, че моя здрав български стомах не ми изневерява.

В Беси Сахар (760 м) е първият чекпойнт. Подпечатват разрешителните, игнорираме джиповете за туристи сторени в редица и се мятаме на шарен автобус с плетени пискюли висящи над шофьора, който ще ни спести около 2 часа и половина ходене по прашния път за Bhulbhule (840 м). От там пеша до Ngadi (930 м). По пътя вървим заедно с Хари, който сякаш ни е чакал на спирката, за да ни привика да пренощуваме в неговия хотел. Заговаряме се сладко и като се озоваваме пред къщата му решаваме да проверим условията. Хотел "Хилтън", както го е нарекъл Хари по съвет на други трекъри, които са отсядали при него, представлява редица от ламаринени барачки със сковани прости дървени легла и пръстен под. Педро отива в хотела, който е препоръчан в пътеводителя. Ние оставаме.

Поройният дъжд завалява изведнъж, ние пийваме черен чай в стаята си и слушаме звукът на капките по металния покрив. Започвам "Шогун" на Джеймс Клавел.



По-късно жената на Хари ни донася вечеря, така наречения дал бат, най-типичното ястие в Непал, комбинация от ориз, къри, леща, варени картофи, която всяка домакиня приготвя според региона, сезона и продуктите в наличност. На масата ни има клонче от рододендрон. Не предполагаме за гледките, които ни чакат след няколко дена на цъфналите розови дървета, които се простират, до където ти стига погледа.
 

Лягаме рано с книга в ръце. С идването на нощта няколко плъха решават да се разхождат по покрива над нас, както и да гризат нещо метално (или поне такъв е в звукът). В малкото паузи се преследват по мушамата, окачена за таван в нашата стая. Аз съм нащрек, очаквам ги да скочат при нас по някое време. Дани извиква домакинята. Тя само свива рамене и казва "И в нашата къща е така" и отива да спи. Дани си слага тапи в ушите и заспива дълбоко. Аз решавам да чета до припадък и се чудя как ли ще е от сега нататък, ако това е само първата нощ от оставащите поне две седмици до края на обиколката...

Намасте

Пътешествието започва с обилното меню в самолета на Етихад. Изнамериха ми от някъде последната останала безмесна порция, стюардесата ми разказа, че все повече вегетарианци се срещат из пътуващите. Десертът беше шоколадов мус топящ се в устата...

6-часов престой на летището в Абу Даби. И двамата сме загърнати в якетата си и едва устояваме на духащия студ климатик. Около нас има полу голи индийци и жени в ефирни сарита. На тях явно не им прави впечатление. Навън термометъра показва 33 градуса.

Кацаме късно в Катманду. Става още по-късно, докато подадем документите за туристическа виза. Намираме раниците си изоставени и самотни на земята до колана за багаж. Нарамваме ги и хващаме такси за към хотела, който резервирахме още от вкъщи.
Пием масала чай за вечеря, след това дълго не мога да заспя.

На сутринта нямам търпение да се кача на терасата на покрива - здравей Катманду. Около нас е пълно с полузавършени сгради, повечето хотели. Напомня ми малко на Кайро, особено заради лекия мъглив смог стелещ се над нас. В туристически квартал Тамел сме, обменяме пари и потегляме към агенцията, в която можем да си набавим разрешителните за трекинг. Въпреки че е събота (почивния ден в Непал) гишетата работят и успяваме да свършим работа. Всичко става бързо, отнема ни около 20 мин. и сме готови за тръгване, но срещаме испанеца Педро, който е тръгнал в нашата посока, така че го изчакваме и хващаме такси към ступата Боданат.

Там намираме тълпи от поклонници и туристи, но още по-многобройни са ятата гълъби, които са завзели площада и покривите на околните сгради. Ступата седи в средата бяла и горда, всевиждащите очи на Буда са съсредоточени и пронизващи. Това е една  най-големите ступи в Непал и в света, намира се на древен търговски път, който навлиза от Тибет в долината Катманду. Много векове тибетските търговци са спирали тук за почивка и са изразявали почитта си. Когато през 1950-те год. тибетските бежанци идват в Непал, много от тях са се установяват около Боданат.

Следва Пашупатинат. Там се запознаваме с непалец, който се оказва че живее в Австрия и ни е направо съсед, обяснява ни, че тази вечер има шествие и фестивал посветен на богинята Кали. Оставаме и зареждаме апаратите.

Късно прибиране. Вчеря в тибетския ресторант "Як".

Поздрави от страната на върха на света

Последния месец правех записки, вървейки из белите и слънчеви планини на Непал. Ще се опитам да ги споделя в няколко поредни поста. Мисля, че го дължа на прекрасните и мили хора, които срещнахме там, в тази толкова красива, но бедна (особено сега) страна...

Непал

Само преди броени дни седяхме на върха на този храм, хапвайки банани и наблюдавахме жените, които продаваха цветя, поклонниците, туристите, ятата гълъби, както и площада с всички красиви сгради наоколо... (виж преди и след)

Чуството сега е леко подобно на това да седиш пред огромната стена на снежната планината: ние сме само мравчици, безсилни пред природата...

Пролет

Няма как да пропусна да покажа снимки от двора. Тъй като се нанесохме през май, така и не съм разбрала, че в земята има толкова много кокичета. Дани помага с подготовката на дървената повдигната леха, която ще е на мястото на бодливия храст, който отрязахме през есента. Тогава поорязахме и бръшляна, който беше завзел всичко и с който ще трябва постоянно да водим борба. Посадих пет вида семенца за разсад за домати, едните от които едри кюстендилски (дано им понесе капризното австрийско лято). В списъка за засаждане има и мини патладжани, кървав лапад, рукула, земна ябълка и манголд.

Glycyrrhiza glabra

Това е вкусът на чай от сладък корен (Glycyrrhiza glabra) преведен като звук. Tricky е в неделя във Виена.

Зимно

2014

Ами време си е за равносметка, или поне поглед назад, особено след като не съм писала толкова много време в блога. Отварям папката със снимките от вече миналата година и започвам с една разходка до хижа Мусала в началото на януари.

Следва Kagami Biraki със самураите от дожото на малката хижа в Spital am Pyrn (последното ни събиране там, туристическото дружество я е продало), и тичането из гората посред нощ, след като една от сигналните ракети (изстреляна заедно с фойерверките) се приземи в сухата гора и продължи да гори, та катерихме с лопати баира, за да проверим дали не се е запалило нещо (носталгично снимки от 2012 и 2013 г.).

В средата на януари случайно попаднах на курс по готвене с рецепти от Кения и започнах да помагам на организаторите с рекламните им материали. НПО-то се казва КАМА и задачата им е да организират готварски курсове, които се водят от бежанци или емигранти, чакащи за статут на бежанци. Според австрийското законодателство тези хора нямат право да работят и курсовете (за които човек дава малко дарение ако реши да посети някой от тях) са начин по който бежанците могат да припечелят нещо, както и най-вече да споделят знанията си, да се запознаят с нови хора, а и да покажат лицето си на австрийците, които често са подозрителни спрямо чужденци. До края на годината научих и рецепти за вкусотии от Афганистан, Сирия и Кот д'Ивоар, а през септември излезе дори готварска книга, на която съм горд дизайнер и фотограф (само на някои от снимките).

Началото на март с изложба в Букурещ, галерия Виктория и музея за съвременно изкуство (в бившия Дом на народа). Разходка до Ана в Словения през април (отново за Великден), отново житен режим (нямам търпение да го направя пак и тази година).

През май приключи лудото търсене на нова квартира и новата къща си е сериозен ongoing project, с който обаче сме супер щастливи, особено като приютяваме приятели, а и сродни пътешественически души от Couch surfing и Warm showers.

Юни и фестивал за пчелите в Klein Pöchlarn, коктейли за AMRO, наградата Gabriele-Heidecker и качването на Траунщайн. Юли с разходка до Берлин и няколко дни в Ротердам и любимата Холандия.
Август с подготовка за пътешествието с колелата от Линц до България по Дунава през септември, успешното пристигане в Своге, макар и малко поизмокрени от дъждовете по пътя.

Октомврийски Берлин при Фло и Тиаго, ноемврийска разходка с лодка до Ottensheim, Братислава по повод фестивал на фотографията. Stereo MC's с Неви и Явор и стартирането на International Graduates Club Linz в Ursulinenhof. Та 2014-та беше не лоша година, но има и още желания за сбъдване.