В Алжир мирише. Силно и отчетливо. На бунищата в лятната жега разположени покрай шосето, по което пътуваме, на топъл хляб и на печени чушки на обяд, на силно кафе и прясно, топло мляко сутрин, на влажен морски въздух, на дъжда в планината и на пъплещите ранно есенни мъгли, на кравешки тор от дворовете на къщите, на кокоши изпражнения покрай малките ферми, на сутрешен тизен чай, набран от храста в двора и приготвен за Даниел и разстроения му стомах, на чорбата от зелени маслини, която хапваме за късната вечеря, на плодове от кактус, с които трябва да внимаваш при обелване, на прясно измит мраморен под с белина от внучките на домакините ни, на варено месо и сос за кускус в лятната кухня след тридневната сватба, на пухкаво бебе, което ти бива връчено веднага след като попиташ майка му за името, на потта на танцуващи момичета по време на къна или първия ден от сватбата...