22.03.2015 - Катманду - Ngadi

По план план трябва да останем още един ден в Катманду, но разрешителните са на лице, въпреки че е събота. След кратък съвет решаваме, че нищо не ни спира да тръгнем ден по-рано към началната точка на трека.

Според колега на Даниел, който е бил около Анапурна през есента, трябва да се свържем с туристическата агенция, намираща се срещу хотела (или която и да е друга), от където ще ни осигурят пътуване с джип до Беси Сахар за по 30 долара на човек. Разпитваме насам-натам и решаваме да хванем автобуса, с който местните се придвижват в тази посока, рискувайки да пътуваме не само по-дълго, но и по-неудобно.

Среща с Педро към 8ч. Идва да ни вземе, кратка закуска. Потегляме към автогарата изпълвайки миниатюрното такси с трите си раници. Автогарата (силно казано) Гонгабу е осеяна с паркирани микробуси, хора и сергии. Завеждат ни до гишето за билети, което е нещо средно между ламаринена барака и пещера, изкопана в основите на една от сградите наоколо. Разбираме се без проблем. Плащаме по 4,6 долара на човек и раниците ни се озовават на покрива на бус, привързани с въже. Спътниците ни са един възрастен човек, няколко жени и едногодишно дете, което не гъкна през целия път и въпреки 25-градусовата горещина беше с нахлупена типична вълнена непалска шапка и облечено в закопчана пухенка.

Излизането от Катманду трае повече от час. Микробусът отбива няколко пъти и кондуктора (видимо 16-17 годишен) се провиква със силен глас "БесиСахарБесиСахарБесиСахар...". Събираме още двама човека и след малко сме извън града. Пиш пауза и се носим към долината (Катманду е на 1400 м, отправната ни точка на 800м.). Пътят е двулентов и не винаги асфалтиран, въпреки че е една от главните пътни артерии в страната. Пътуваме из каньона на река Тришули и се радваме на бяло-сините и води. Разминаваме се с шарени изрисувани камиони с калиграфисани надписи "King of the Road", "Horn please", "Jesus", "Facebook"... Според мен всички камиони в света трябва да се задължават да изглеждат така...

На няколко пъти ни спират полицаи за проверка, дали не возим повече хора от разрешеното, но при нас последните седалки са свободни, така че продължаваме нататък. След около три часа микробусът паркира пред крайпътен ресторант, кондуктора се обръща към нас, казва само "Ориз" (Rice) и всички напускаме за голяма почивка. Зад една саксия една от спътничките ни повръща, след това влиза в ресторанта и наваксва загубеното. Ние тримата сме добре, пътуването ни понася чудесно, хапваме само малко бисквити и седим на стълбите бърборейки си. Отивам до буса за апарата си и заварвам кокошка да се разхожда вътре, оглеждайки се за паднали трохички.

До Беси Сахар пътуваме още около 3 часа, удобно, спокойно и подрусващо. Около час преди пристигането микробусът вече е пълен, че дори и някои седят на коленце. Пейзажът е друг, всичко е зелено и тропическо. Един от пътниците зад мен повръща от прозореца по време на движение, кондуктора му изнамерва найлоново пликче и не се налага да спираме и да губим време. Аз се радвам, че моя здрав български стомах не ми изневерява.

В Беси Сахар (760 м) е първият чекпойнт. Подпечатват разрешителните, игнорираме джиповете за туристи сторени в редица и се мятаме на шарен автобус с плетени пискюли висящи над шофьора, който ще ни спести около 2 часа и половина ходене по прашния път за Bhulbhule (840 м). От там пеша до Ngadi (930 м). По пътя вървим заедно с Хари, който сякаш ни е чакал на спирката, за да ни привика да пренощуваме в неговия хотел. Заговаряме се сладко и като се озоваваме пред къщата му решаваме да проверим условията. Хотел "Хилтън", както го е нарекъл Хари по съвет на други трекъри, които са отсядали при него, представлява редица от ламаринени барачки със сковани прости дървени легла и пръстен под. Педро отива в хотела, който е препоръчан в пътеводителя. Ние оставаме.

Поройният дъжд завалява изведнъж, ние пийваме черен чай в стаята си и слушаме звукът на капките по металния покрив. Започвам "Шогун" на Джеймс Клавел.



По-късно жената на Хари ни донася вечеря, така наречения дал бат, най-типичното ястие в Непал, комбинация от ориз, къри, леща, варени картофи, която всяка домакиня приготвя според региона, сезона и продуктите в наличност. На масата ни има клонче от рододендрон. Не предполагаме за гледките, които ни чакат след няколко дена на цъфналите розови дървета, които се простират, до където ти стига погледа.
 

Лягаме рано с книга в ръце. С идването на нощта няколко плъха решават да се разхождат по покрива над нас, както и да гризат нещо метално (или поне такъв е в звукът). В малкото паузи се преследват по мушамата, окачена за таван в нашата стая. Аз съм нащрек, очаквам ги да скочат при нас по някое време. Дани извиква домакинята. Тя само свива рамене и казва "И в нашата къща е така" и отива да спи. Дани си слага тапи в ушите и заспива дълбоко. Аз решавам да чета до припадък и се чудя как ли ще е от сега нататък, ако това е само първата нощ от оставащите поне две седмици до края на обиколката...

Намасте

Пътешествието започва с обилното меню в самолета на Етихад. Изнамериха ми от някъде последната останала безмесна порция, стюардесата ми разказа, че все повече вегетарианци се срещат из пътуващите. Десертът беше шоколадов мус топящ се в устата...

6-часов престой на летището в Абу Даби. И двамата сме загърнати в якетата си и едва устояваме на духащия студ климатик. Около нас има полу голи индийци и жени в ефирни сарита. На тях явно не им прави впечатление. Навън термометъра показва 33 градуса.

Кацаме късно в Катманду. Става още по-късно, докато подадем документите за туристическа виза. Намираме раниците си изоставени и самотни на земята до колана за багаж. Нарамваме ги и хващаме такси за към хотела, който резервирахме още от вкъщи.
Пием масала чай за вечеря, след това дълго не мога да заспя.

На сутринта нямам търпение да се кача на терасата на покрива - здравей Катманду. Около нас е пълно с полузавършени сгради, повечето хотели. Напомня ми малко на Кайро, особено заради лекия мъглив смог стелещ се над нас. В туристически квартал Тамел сме, обменяме пари и потегляме към агенцията, в която можем да си набавим разрешителните за трекинг. Въпреки че е събота (почивния ден в Непал) гишетата работят и успяваме да свършим работа. Всичко става бързо, отнема ни около 20 мин. и сме готови за тръгване, но срещаме испанеца Педро, който е тръгнал в нашата посока, така че го изчакваме и хващаме такси към ступата Боданат.

Там намираме тълпи от поклонници и туристи, но още по-многобройни са ятата гълъби, които са завзели площада и покривите на околните сгради. Ступата седи в средата бяла и горда, всевиждащите очи на Буда са съсредоточени и пронизващи. Това е една  най-големите ступи в Непал и в света, намира се на древен търговски път, който навлиза от Тибет в долината Катманду. Много векове тибетските търговци са спирали тук за почивка и са изразявали почитта си. Когато през 1950-те год. тибетските бежанци идват в Непал, много от тях са се установяват около Боданат.

Следва Пашупатинат. Там се запознаваме с непалец, който се оказва че живее в Австрия и ни е направо съсед, обяснява ни, че тази вечер има шествие и фестивал посветен на богинята Кали. Оставаме и зареждаме апаратите.

Късно прибиране. Вчеря в тибетския ресторант "Як".

Поздрави от страната на върха на света

Последния месец правех записки, вървейки из белите и слънчеви планини на Непал. Ще се опитам да ги споделя в няколко поредни поста. Мисля, че го дължа на прекрасните и мили хора, които срещнахме там, в тази толкова красива, но бедна (особено сега) страна...

Непал

Само преди броени дни седяхме на върха на този храм, хапвайки банани и наблюдавахме жените, които продаваха цветя, поклонниците, туристите, ятата гълъби, както и площада с всички красиви сгради наоколо... (виж преди и след)

Чуството сега е леко подобно на това да седиш пред огромната стена на снежната планината: ние сме само мравчици, безсилни пред природата...