Ден 10 - 01.04.2015 - Thorung Phedi - Thourung La Pass - Muktinath

В 3.30 ч. звъни будилника. В 4 ч. целият лагер жужи, всички са на крак. Още вечерта сме поръчали закуска и сядаме да хапнем, аз съм само на три бисквити, нямам апетит. Спах повърхностно, сънувах, че вече сме тръгнали. По някое време се събуждах, защото ми беше горещо в чувала, главоболието е напълно изчезнало, не мога да сваля усмивката от лицето си, добре съм! Дани изглежда също е добре, сдържаме оптимизма, очакват ни около 1000 м. денивелация нагоре до превала и след това 1600 м. слизане.

Излизаме от хижата и поглеждаме в тъмното нагоре. Първите хора, които са се отправили по пътеката образуват виеща се светеща змия с челниците си. Присъединяваме се.

Почивка в High Camp (4850 м), водата във всички бутилки е замръзнала, изпиваме няколко глътки, сникърс насила за енергия и отново нагоре. Започва да се развиделява. Първите лъчи лизват най-високите върхове. Пръстите на краката и ръцете ми са напълно замръзнали, раздвижвам ги постоянно, до колкото мога, за да ги държа кръвоснабдени.

Отново съм последна от групата, всяка стъпка ми коства неимоверни усилия. Дори и не си помислям да снимам, почивам си на всеки 10 метра. Стигам някак си до чайната, която се намира няколкостотин метра преди превала. Пием джинджифилов чай и се заговаряме с момиче от Русия, което е тръгнало само нагоре, защото спътниците и се разболели и останали в High Camp. Обута е със сини маратонки и чорапи завити в найлонови пликове. Чудим и се на акъла. До нас друго момиче плаче със сълзи до приятеля си и повтаря "Студено ми е, студено ми е...". Той разтрива краката и. Правим се, че не я чуваме, потегляме отново.

Аз изоставам съвсем, на една от почивките Аби с твърд глас ме съветва да не спирам толкова често, трябва да стигнем по превала възможно най-бързо. Отдалечават се напред заедно с Нико. Дани ме изчаква.

На камък покрай пътеката е седнало младо момче. Казва ни: "Поздравления, стигнахте.". Аз го поглеждам, въобще не е смешно, според часовника на Дани имаме още 100 метра изкачване, оказва се, че грешим. Малката каменна чайна, табелката на превала и будистките молитвени знамена се показват пред нас. Та -даааааааааааа! 5416 м надморска височина! Започва оживената фотосесия всеки се снима с всеки до табелката, аз не мога да повярвам. Слънцето е толкова силно, без слънчеви очила си сляп.

Не оставаме дълго там, чака ни слизането. Изкачването ни е отнело 5 часа, още не предполагаме, че най-трудното тепърва престои. Снегът е мек заради силното слънце, затъваме постоянно по пътеката, отстрани до нас е отвесна урва. На Дани му се вие свят и едва се държи на краката си, височинната болест го е ударила отново. Аз съм спокойна, знам че с всеки метър би трябвало да става все по-добре. Той обаче започва да говори несвързано, карам го да пие вода и да внимава къде стъпва. Спираме на една от молитвените пирамиди за почивка. Там забелязвам, че ръцете ми са изгорели от слънцето без въобще да усетя. Придърпвам ръкавите. Няколко пъти падаме по задник. Опитваме се да се пързаляме надолу - безуспешно. Пътеката сякаш няма край. Часовете се нижат. Краката ни са напълно мокри и подгизнали с кал. Пред нас долу се простира каменна пустия, не се виждат никакви следи от населено място. Някъде някой мерва мост, не сме сигурни, изглежда да е мираж.

Вече няма сняг, но краката ни са омекнали съвсем. Спираме за кратко с Каша и Гжешек, едва имаме сили да говорим. Подминали сме първите признаци на живот в Charabu (4230 m), още малко до Muktinath (3760 м).

Настаняваме се в една от къщите в Raniapauwa (3700 м). Дълъг топъл душ за пръв път от няколко дена. Започвам да усещам устните си странно, изгорели са от слънцето и все повече се подуват. Дишаме с пълни гърди. Хапваме с огромен апетит. Закачили сме усмивките си на ушите, въпреки че едва гледаме от умора. Успяхме! Преминахме Thorung La!